след повече от година на легло, днес изпращаме баба Гинка ... тя ми е македонската жилка, здрава жена, въпреки болестите и болките.
въпреки че повече по характер приличам на другата си баба -баба Милка -физически приличам повече на баба Гинка. Всъщност имам някои черти на характера, които с възрастта избиват все повече и повече ... така че прилична съм и на нея
баба Гинка не беше лесна за общуване и това ме научи на много търпение и любов ( защото е много лесно да обичаш хора, който са винаги весели, забавни ... )
тя не криеше, че е тъжна, самотна и изпълнена със страхове...център на вселената й беше травматичната й тазобедрена луксация.Все ни повтаряше( на мен и брат ми), че не е вродено състояние, да не се притесняваме, а ние бяхме малки и никакви такива притеснения не ни идваха на ум.Разбира се,като една истинска баба повечето въпросителни бяха относно какво сме яли през деня.
има още много да се напише, може още много да се мислят спомените- близки и далечни
аз бях написала един разказ по повод деменцията, която тя разви в последните години ...
да, човек като не може да изрази какво се случва вътре в него започва да търси байпас ... дали ше пише, дали ще се разболее, дали и двете или ще измисли друг някакъв начин да се справи с твърде силните чувства .
Много се радвам, че Коста успяваше да говори с нея, да я разсмее от сърце, да я накара да се концентрира дори когато деменцията беше й омешила думите на салата.
тя го свързваше с Косьо- осиновеното дете на сестра си, което е било много буйно и енергично момче и всички са бягали след него(буквално) и всички тези хубави спомени сякаш се бяха събрали в името и тя можеше много по-лесно да приеме моя приятел и го прие много добре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар