Легенда за Дедал и Икар

http://businesslady.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8/item/859-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%B7%D0%B8,-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%87%D1%83%D0%BF%D1%8F%D1%82

http://epicenter.bg/article/archive/55712/11/34

Хюбрис

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Хюбрис (на гръцки: ὕβρις) означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение [1]. В Древна Гърция смисълът на това понятие има конкретиката на грешната постъпка за надпоставяне на някого над боговете или забравяне да им се отдаде благодарност, когато са оказали помощ. Хюбрисът е най-страшната постъпка в Древна Гърция, която е последвана и от най-страшни наказания и разрушение [2]. Хюбрисът е смятан и за най-голям грях в Древна Гърция защото се противопоставя на дике или с други думи справедливостта [3]. Също така се асоциира с нарушаване на социалните норми [3]. Това чувство често показва загуба на контакт с реалността и надценяване на собствената компетентност или способности, особено, когато засегнато лице е във властови позиции. Така хюбрисът е признак за упадък или дори падение [3]. Хюбрисът в древногръцките трагедии води до незабавно наказание не само на извършителя, но на цялата негова общност [3]. Унищожението от боговете може да се случи дори в рамките на един ден. Тук престъплението може да бъде и по асоциация ("виновен поради асоциация") или с други думи заради асоцииране на някого с виновните.

ДЕДАЛ И ИКАР

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Ерехтеевият потомък Дедал бил един от най-големите художници скулптори и строители в Атина. За него се разправяло, че извайвал от снежнобял мрамор такива чудни статуи, че те изглеждали като живи; би казал човек, че Дедаловите статуи виждат и се движат. Дедал изобретил най-различни инструменти за своята работа; негово изобретение били брадвата и свределът. Надалеч се носела славата на Дедал.

Този именно велик художник имал племенник, син на сестра му Пердика на име Тал. Той бил ученик на вуйчо си. Още в ранна възраст изумявал всички с таланта и изобретателността си. Можело да се. очаква, че Тал далеч ще надмине учителя си. Дедал завидял на племенника си и решил да го убие. Веднъж Дедал стоял с него на високия Атински акропол, на самия край на скалата. Наоколо нямало жива душа. Като видял, че са сами, Дедал блъснал племенника си от скалата. Художникът бил уверен, че престъплението му ще остане ненаказано. При падането от скалата Тал се убил. Дедал побързал да слезе от Акропола, вдигнал тялото на Тал и искал вече тайно да го зарови в земята, но го изненадали някои атиняни в момента, когато копаел гроба. Престъплението било разкрито. Ареопагът осъдил Дедал на смърт.

За да се спаси от смърт, Дедал избягал на остров Крит при могъщия цар Минос, син на Зевс и Европа. Минос на драго сърце приел под своя закрила великия художник на Гърция. Дедал изработил за Критския цар множество чудни произведения на изкуството. Той му построил и знаменития дворец Лабиринт — с такива объркани галерии, че като влезеш веднъж в него, не можеш вече да намериш изхода. В този дворец Минос затворил сина на жена си Пазифая, ужасния Минотавър — едно чудовище с човешко тяло и с глава на бик.

Дълги години живял Дедал при Минос. Царят не искал да го освободи да напусне Крит; искал единствен той да се ползува от изкуството на великия художник. Минос държал Дедал на остров Крит като същински пленник. Дедал дълго мислил как да избяга и най-сетне намерил начин да се освободи от критското си робство.

— Щом не мога — казал си Дедал — да се спася от властта на Минос нито по сухоземен, нито по морски, път, нали небето е свободно за бягство! Ето моя път! Минос владее всичко, само въздуха не владее!

Заловил се за работа Дедал. Насъбрал пера, прикрепил ги едно до друго с ленени конци и с восък и започнал да изработва от тях четири големи криле. Докато Дедал работел, син му Икар играел около баща си: ту хващал пухчета, които се издигали във въздуха от по-духването на ветреца, ту мачкал в ръце восък. Момченцето палувало безгрижно; работата на баща му го забавлявала. Най-сетне Дедал свършил работата си; крилете били готови. Дедал ги вързал на гърба си, пъхнал ръце в примките, прикрепени към тях, размахал крилете и плавно се понесъл във въздуха. Изумен гледал Икар баща си, който се реел във въздуха като грамадна птица. Дедал кацнал на земята и казал на сина си:

— Слушай, Икаре, сега ние ще отлетим от Крит. Бъди внимателен през време на летенето. Не се спускай много ниско до морето, за да не би солените пръски на вълните да намокрят крилете ти. Не се възземай и близо до слънцето: от горещината восъкът може да се разтопи и перата да се пръснат. Лети подир мене, не изоставай назад.

Бащата и синът надянали крилете на ръце и леко се понесли. Онези, които видели как те летят високо над земята, мислели, че двама богове се носят по небесната синева. Дедал често се обръщал, за да погледне как лети синът му. Те вече отминали островите Делос и Парос и продължавали да летят все по-нататък и по-нататък.

Бързото летене забавлява Икар; все по-смело размахва той крилете. Икар забравил наставленията на баща си; той не лети вече близко, зад него. Като размахнал силно криле, той се издигнал високо до самото небе, приближил се до лъчезарното слънце. Палещите лъчи разтопили восъка, който споявал перата на крилете; перата изпадали и се разлетели надалеч из въздуха, гонени от вятъра. Замахнал Икар с ръце, но на тях вече няма криле. Стремглаво полетял той от страшната височина, паднал в морето и загинал във вълните му.

Дедал се обърнал и заоглеждал на всички страни. Икар го няма!

Той започнал да вика сина си на висок глас:

— Икаре! Икаре! Къде си? Обади се!

Отговор не се чува. Дедал съзира по морските вълни пера от Икаровите криле и разбира какво е станало. Как намразил Дедал своето изкуство, как проклинал деня, в който е замислил да избяга от Крит по въздушен път!

А тялото на Икар дълго се носело по вълните на морето, което започнало по името на загиналия да се нарича Икарийско море. Най-после вълните го изхвърлили на брега на един остров; там го намерил Херакъл и го погребал.

Дедал пък продължавал полета си и долетял най-сетне в Сицилия. Там той останал да живее при цар Кокал. Минос се научил къде се е укрил художникът, потеглил с голяма войска за Сицилия и поискал от Кокал да му предаде Дедал.

Дъщерите на Кокал не искали да се лишат от художник като Дедал. Те прибягнали до хитрост. Склонили баща си да се съгласи с исканията на Минос и да го приеме като гост в двореца си. Когато Минос се къпел, дъщерите на Кокал излели на главата му вряла вода; Минос умрял в ужасни мъки. Дълго живял Дедал в Сицилия. А последните години от живота си прекарал в родината си, в Атина; той станал там родоначалник на Дедалидите, славен род на атински художници.